"Морски свят"

Заглавие: "Морски свят" Нед Фев 27, 2011 1:36 pm

Морският парк също беше известна забележителност в Орландо. Тук можеха да се видях китове, делфини, пингвини и още много животинчета, както и техните умения да забавляват зрителите. Освен това, има и аквапарк - с много водни пързалки, които задоволяваха всеки вкус.

Брой мнения : 26 Join date : 29.03.2011

Скуката определено не ми се отразяваше добре,за това реших да се поразходя из града.
Облякох първите дрехи,на които попаднах и грабнах ключовете на колата.Затръшнах вратата след себе си и набълзо я заключех.
На вън времето беше хубаво,поне според моите разбирания.Не беше нито прекалено студено,нито познатата адска жега.Свалих тънкото яке,с което се бях наметнала и тръгнах към паркинга,където ме чакаше новата ми кола.Седнах зад волана и се загледах през предното стъкло,чудейки се къде да отида.Запалих двигателя и потеглих към така наречените забележителности на града.Може би повечето посетители на "Морски свят" бяха доста по-малки от мен,но не ми пукаше.Идвах често тук,защото водата по някакъв начин ме успокояваше.
Седнах на една от многобройните пейки и се загледах в движенията на морските създания.

Брой мнения : 7 Join date : 02.05.2011

Онова гадно чувство, сякаш нещо беше стиснало белите ми дробове отново се беше появило и ми беше почти невъзможно да си поема въздух. Чувствах как цялото ми тряло щеше да започне да се тресе от конвулси на агония само миг след като въздухът секне напълно и вероятно след по-малко от 2 минути след това ще се просна на земята като чувал с картофи и ще бъда абсолютно и безвъзвратно мъртъв!
И точно когато смяташ, че идва момента да видя светлината в тунела, дишането ми бавно се нормализира и усетих сладкия, ужасно замърсен, въздух да нахмува обратно в дробовете ми карайки ги да се разширят. Сърцето ми достигна нормалния си ритъм, точно когато си мислех, че ще спре за винаги, но ето че отново дишх и усещах онова приятно тупкане в гърдите си, които ми подказваше, че все още има живец в мен.
Отблъснах се плавно от дървото, което така губо бях използвал за упора доакто се върна към живот, и тъгнах напред по улицата, сякаш нищо не се беше случило преди малко. Често го правех и това плашеше хората, но не бях виновен аз, че сърцето ми не изпомпваше достатъчно кръв и това ме докарваше до задух и редица друга странични неща, които бавно ме убиваха отвътре.
Ех, със сигурност някъде има един човек, който буквално убива за черногледството ми, но просто когато очакваш смъртта си и не знаеш точно в кой момент ще дойде, започваш да си мислиш, че всеки недостиг на въздух е последната ти секунда живот на земята и, че всяка дръпка цигара е последната ни наслада преди да умреш. Понякога си представях как Онази-с-косата идва за мен смеейки се покъртително и ме отмята в листа си за теиз, които трябва да прибере в същия ден, после ме хваща за яката и ме вдига сякаш съм перце и ме отнася...ъм, на някъде, все още не бях остановил дали вярвам в Бог достатъчно за да предположа дали ще отида в Рая или в Ада.
Спрях се за миг и погледнах стръкче трева, от което излизаше малко лилаво цветче. Едно от нещата в списъка ми гласеше: "Всеки ден се спирай до нещо дребно и красиво, и му се наслъждавай в продължение на минута", така че се спрях до това нищожно малко цветенце и отброих бавно до 60, колкото да се каже, че бях отметнал едно от нещата за днес, от списъка си.
Случайно пред мен се разкри голяма табела "Морски свят" и изведнъж изпитах желанието да видя малки лъчезарни делфинчета как се мятат във водата под командата на някакви си хора, които се мислят за забвани като тормозят животните. Не, че аз бях особено голям любител на животните, но все пак смятах че да се дресират по този начин и да им се отнема свободата си е доста, ама доста гадничко.
Влязох в морския свят и тръгнах бавно по една от главните алеи пъхайки ръце в джобовете си. Имах намеренето да си се поразмотавам малко тук, но в същото време познато свиване в гърдите ме накара да се спра и да вдишам внимателно въздух. Миг по-късно последва световъртежа и това ме накара да потърся най-близката пейка, за жалост тя беше заета и от пълна очтивост ми се наложи да фокусирам момичето, което беше на нея.
- Може ли да седна? - попитах я любезно.

Брой мнения : 26 Join date : 29.03.2011

Затворих очи и усетих пръските вода върху кожата си,но за разлика от типичната реакция на хората,аз продължих да стоя и да се усмихвам.Шушукането на околните по хиляди безсмислени теми ме дразнеше,но нямаше какво да направя,освен да ги игнорирам.Замислих се за проблемите,които ми се бяха струпали последно време,но после промених посоката на мислите си към по-хубави неща като например новия проект,по който бях започнала работа.
Така се бях задълбочила във вътрешния си диалог,че не бях чула някой да се приближава.Изведнъж долових непознат мъжки глас.
- Може ли да седна?
Нацупих се и отворих рязко очи,при което ми се зави леко свят,но бях прекалено ядосана,за да обърна внимание на този малък детайл.Тъкмо бях на път да кажа нещо от сорта на "Не са ли те учили да не прекъсваш хората или поне да не ги стряскаш докато си почиват?!?",но погледнах пребледнялото лице на непознатия и бързо му направих място.
- Да-отвърнах и той се настани до мен.
Не се познавахме и едва ли беше моя работа,но все пак реших да попитам:
- Всичко наред ли е?-глупав въпрос,но не знаех какво се очаква да кажа...

Брой мнения : 7 Join date : 02.05.2011

Не навиждах подобни въпроси. Не можеше ли човек просто да си тъне в собствената болка без абсолютно непознати да ме питат "как си" и "имаш ли нужда от помощ", когато беше очевидно, че не ми трябваше помощ за да преудолея моментното свиване в гърдите и поредния задух, който бях получил.
Естествено имах подготвен отговор за всеки тип въпрос, бях научил всички състрадателни питания толкова добре, че вече си бях измислил какво да кажа и успявах бързо да отговоря преди тормоза с върпсите да продължи. Понякога обаче така ми писваше да чувам съжаление около себе си, че просто ставах и си заминавах без да кажа нищо оставяйки уж притеснения човек в абсолютно неведение за случилото се с мен.
- Лоша астма. - отговорих на момичето до себе си, но гласът ми беше слаб заради недостига на въздух и не бях сигурен дали е доловила думите ми. Не, че ме интересуваше особено, моето страдание си беше лично мое и определено на й държах обяснения за това какво ми е и как се чувствам.
Облегнах се назад и отпуснах глава на облегалката като затворих очи и се пренесох на моето любимо място. Плажа и свежия въздух премесен с аромат на моркса вода, който се носеше около мен докато слънцето нежно галеше лицето ми, а аз се наслъждавах на допира с леко топлия пясък, върху който бях легнал. Вдишах дълбоко и за секунда усетих миризмата на ръжда, обикновенно на това оприличавах морската вода, и това бързо ме успокои като напълно дробовете ми с въздух и свиването в гърдите ми рязко спря.
- Добре съм. - добавих след миг на момичето, което продължаваше да ме наблюдава.

Брой мнения : 26 Join date : 29.03.2011

Тона,с който ми говореше определено не ми хареса.Обърнах се и го оставих да се оправя.
Не виждах нищо ненормално да попиташ някой как се чувства,след като е толкова блед,но все едно.
Притворих отново очи и се замислих до къде бях стигнала,когато...денят стана още по-забавен отколкото беше...Един от делфините скочи точно във водата близо до мен.Явно направи някое грешно движение,защото изпрати силна струя вода право в мен.
- Страхотно-измърморих и изтръсках ядно ръце-..направо върха!
- Явно пак ще участвам в конкурса Мис мокра фланелка!-засмях се
Изстисках дрехите си и се постарах да ги пооправя.След това станах и се пресегнах да взема чантата се от пейката.
Великолепния ми късмет отново проработи,защото усетих как се плъзгам по мокрите плочки около водния басейн и политам право към него.Потънах цялата и замахах с ръце.След секунди се озовах отново на повърхността на водата.Първите ми мисли бяха,че ще се изложа,но по-големия проблем беше,че не можех да плувам..